Николай Генчев разкрива комунистическата цензура над българската история

Историкът Николай Генчев за първи път през 1966 г. предизвиква противоречия с публицистичната си статия „Учителка на живота, но кога?“ в сп. „Младеж“, която разкрива проблемите с комунистическата цензура и изкривяването на българската история. Изразените в нея позиции стават началото на дълги години лични и професионални изпитания за учения, които той нарича „най-драматичния момент в моя живот“.

Срещата с Тодор Живков и очакванията за промяна

Няколко месеца преди публикацията Генчев описва среща на редакционната колегия на списанието с тогавашния лидер Тодор Живков в резиденция „Врана“. Според историка Живков е поощрявал „искрени“ въпроси в интимна обстановка, като е заявил: „Аз съм като вас модерен човек, но службата ми налага да се придържам у марксизма. Но не си мислете, че съм глупак. Дори зная, че това учение от XIX век не може да обясни явленията в нашата електронна ера“.

Тази среща в първия момент възбужда надежди за по-свободен дебат и отслабване на цензурата, но скоро се оказва, че ограниченията остават непокътнати.

Критика към изопачаването на историческите факти

В статията си Генчев открито критикува жестокото пренебрежение към българското минало, което според него е целенасочено изопачавано от комунистическата власт в интерес на СССР. Той посочва:

• „Няма друг народ освен нашия, който да се отнася така нихилистично към своето минало.“
• „България е била реална политическа и военна сила и център на славянската култура“ през Средновековието, което се пренебрегва умишлено.
• „Целта е да се внуши, че само с помощта на СССР българите могат да оцеляват, а всичко преди БКП е мизерно и несъществено.”

Тези твърдения предизвикват широк отзвук в България и в чужбина, включително в редакцията на френския в. „Монд“, който коментира статията като знак за „завръщане към национализма“ и дистанциране от Съветския съюз.

Преследвания и научна цензура

Независимите позиции на Генчев водят до остър отпор от страна на партийната цензура. По предложение на партийни функционери се иска разпускането на редакционния екип на сп. „Младеж“, уволнение на Генчев от университета и дори интерниране в разградското село Китка. Спасение идва след намесата на дъщерята на Живков, Людмила, и посредничеството на Александър Фол.

По-късно смели изследвания на Генчев, сред които и докторската му дисертация „Външната политика на България 1938–1941 г.“, също попадат под силна цензура. След двегодишно одобрение и преминаване на всички контролни органи, книгата е изгорена в полиграфическия комбинат непосредствено преди да бъде пусната в печат.

Генчев описва трагичния момент в автобиографичната си книга „Спомени“:

„Хукнахме към Полиграфическия комбинат с редакторката Вяра Смилкова, която дотърча при мен разплакана с новината, че са ми изгорили книгата. Видях върху пода купчината от петте хиляди корици, които трябвало да се пришият към книжното тяло. Използвах момента и взех две корици за спомен.“

След почти две години на упоритост, помощта на свой колега и много премеждия, Генчев най-после получава отпечатаната си дисертация, но реакцията му е силна и противоречива:

„Когато Илчо излезе, заключих вратата, хвърлих го на пода и го ритах от стена до стена, докато се превърне на парцал. Така си отмъстих на този труд, който ме разиграва години и ми коства толкова нерви и време.“

Научната кариера и влияние на Николай Генчев

Роден на 2 ноември 1931 г. в село Николаево, Старозагорско, Николай Генчев завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ и започва научната си кариера през 1959 г. Впоследствие става професор (1974 г.), доктор на историческите науки (1978 г.) и член-кореспондент на Българската академия на науките (1989 г.).

От 1976 г. е декан на Историческия факултет на Софийския университет, а между 1991 и 1993 г. изпълнява длъжността ректор на университета. Освен това е основател и председател на Националния демократичен съюз и движение „Български конституционен форум“.

Генчев е признат изследовател на българското Възраждане и следосвобожденския период с над 100 студии и статии и множество монографии, сред които „Българско възраждане“, „Българската възрожденска интелигенция“, „Руско-български културни общувания през Възраждането“, „Левски, революцията и бъдещият свят“ и други. Носител е на международната Хердерова награда за принос в европейската наука.

Той запазва принципното си решение да не пише нито ред в полза на комунизма и да не цитира комунистически лидери в научните си трудове, определяйки това като израз на лична вярност към собствените си убеждения.